Иванчо и Марийка... символите на българския хумор, участвуващи във всички възможни категории и разделения направени. Независимо дали се явяват като герои в някой политически виц или такъв от серията „Тъпизми” или дори повишени в ранг „Участници вмръсни вицове”, те носят характеристиките на българската общност, като цяло. Създадени по кройка на българина и ползвайки го за образец, те ни помагат да си изградим представа за тях, макар и да е възможна само размътена такава. Независимо от ролята им те предоставят сеира. Именно те са персонажите сочени с пръст, едва-едва протегнат от една шишкава ръка на мъж, гърчещ се на пода от забавление след поредната доза увеселение на гърба на гореспоменатите личности. Но нека се отдръпнем за малко от Иванчо и Марийка и преместим фокуса на гърчещия се мъж, който в случая се явява един събирателен образ на средностатическия мъж на средна възраст в България. Той е просто съседа от деветия етаж, вечно недоволния, компетентния по всички въпроси, с до болка отегчената съпруга и двете развратени деца. Неговия боклук наблюдавам всяка сутрин да се спуска през малкото скърцащо прозорче и да се приземява с един силен удар, който без проблем буди живуещите на първите пет-шест етажа. Той все още чака присъединяването на скромната ни по размери държавичка, към по-големи, глобални или чисто европейски организации, само по себе си да доведе до едно по-интегрирано мислене, без дори да осъзнава, че той е един от милионите виновници този процес да се забави. Прогрес тук би било, според мен, именно този съсед да слезне една сутрин с торбичката си с боклуци и да я изхвърли в мястото, предназначено за отпадъци. Разговор на подобна тема между мен и него не се е състоял, все още, поради простичкия ми страх от убедителното му дясно круше и аргументи от сорта на: „Ма тИа еднЪ тУрбичкЪ бУклук не праИ, ма!”. От другата страна на кантара имаме именно съпругата на този мой съсед. Задушена от вечните команди и именно от убедителните ръкомахания, започващи траекторията си от ръцете по време на анатомичната позиция и завършващи на бузата на жента, задушена от съпружеските задължения и децата, притискащи я, разтроена между избора дали да бъде съпруга, майка или жена и търсеща вариантна комбинация за съчетаването им. Нейните надежди за развитие са вече потъпкани и захвърлени с една от онези, летящите торби боклук. Едва ли би могла да се интегрира по какъвто и да било начин, освен ако не се отдели от „любимия”. Като двойка те двамата също са доста ограничени в мисленето и изводите си. Подчинени на един патриархален модел от преди половин-един век, притежавайки робски манталитет и редейки сами понятията в йерархията на брачните онтошения, а също така предубедени на теми „расова дискриминация” и „сексизъм”. От една трета, съвсем различна страна идват и децата на тези два сатирични образа, които са на едно по-различни ниво. Уморени от вечните скандали, техните празни души търсят изход и се опитват да намерят вариант, в който не приличат на тях и не използват родителите си за модел. Вече отдавна са забравени суперлативи от сорта на: „Моят татко е най-добрия” и децата са принудени да растат използвайки други герои за свои кумири. Но тези деца са потенциални победители в интегрираното мислене. Дали заради жаждата да не са като родителите си или просто заради нуждата да нямат граници, никой не знае. Но те, и новите поколения, забравят за тези част от предубеността на родителите си и се впускат и пишат ненаписаните закони. Забравили сексизма и част от расовата дискриминация, но роби на отношението си към малцинствата. Макар и със своите съсипващи ги пороци и красти, именно те вървят напред в синтезираното мислене. И макар и вицовете за Иванчо и Марийка да не са забравени и все още да са забавни и неустаряли, те ще бъдат пренаписани. По нов, по-интегриран модел на българския средностатистически човек. Едва ли от настоящите поколения... но със сигурност от идните.

А купата боб по манастирски си остана недокосната...